В защита на пещерния човек или последни усилия да защитим
                                                                една обречена кауза

Когато проявих желание да гледам постановката - монолог "В защита на пещерния човек" си мислих, че това е комедия от грешки включваща и двата пола. Оказа се една, вярно, много забавна интерпретация на отношенията мъж- жена, но определено в посока, която по-скоро клони в полза на мъжете. Като цяло останах много доволна и със смях през сълзи изгледах опитите, всичките - успешни да се представи съвременния мъж, като жертва на времето, мястото и най-вече на жените. Разбира се не мога да отрека образите в които аз самата се припознах. Вечно мрънкащата, крива и недоволна съпруга ( макар да не съм омъжена) която не възприема грубостта на мачото, който напоследък обаче си доставя и далеч по-женски удоволствия от общоприетите. Не бях съгласна обаче с твърдението, че жените не са логични и заучените номера на лирическия герой да ни вкара в неговата мелница, правейки ни част от спектакъла беше доста предвидимо. Какво очаква от нас всъщност, да защитим неподготвената си предварително позиция и с лека ръка да подходим към този вселенски въпрос. Ние безропотно огласихме залата с аплодисменти, както ни беше заръчано, а мъжете тези нещастни същества дошли от планетата на добротата, стояха смеейки се и уж гледайки добродетелно с укорителни погледи казваха: " Ето най-накрая, някой да го каже". Факт е, че всички сме наясно как силния пол, по-трудно се ориентира във времето и като доказателство давам по-бавното развитие на момчетата  в ранна детска възраст. Разбира се с времето всичко се уравновесява, но тогава те захитряват и започват да пеят песента за мъжкия свят, трудността да си мъж в днешно време и хиляди други абсурди, които ме карат да се разплача, ама от смях. В битката мъже срещу жени няма печеливши, няма и загубили. Всички са на принципа с компромисите. Те оглавяват страницата на най-добре взетите решения – ever ( от англ. някога). Нито ние искаме да бъдем разбрани, нито те. Идва момент в който се изморяваш от обяснения и оставяш нещата такива каквито са, наредени от природата. В крайна сметка, никой не може да избяга от нея. Така двата свята, наивно хванати за ръка, вървят напред и все напред, докато един ден всички установяваме, че макар тези различия ние отново гледаме постановката, гледаме я заедно. Това което ми остава е да чакам удобно седнала на някой ред и нещо в защита  на жената, което да си кажем правичката ще е една утопия.